Шкочан – х. Виторио Емануеле – Три Чими – рафтинг по Соча

4-ти път 4-ма.

11822635_10153509644592351_5629222466788400960_n

Общо взето константните величини в състава за тоя род мероприятия сме Маги, Финтата, Ваня (с един пропуск – виновна!) и аз. От всички ни реното е най-голямото – десетки хиляди километри вече ни е развозвала Мимата нагоре-надолу по планини и паланки, а ние как й се отблагодарихме ще стане ясно по-надолу. Организацията ни беше 6 точки както винаги – няколко набелязани цели, изпълнени в полубезразборен ред + 1-2-3 гениални хрумвания помежду им – общо взето стил “квото дойде”.

Ден 1 – София – Словения (Шкочанска яма)

Датата е 25 юли, алармата е навита за 3:40 сутринта. Тиит-тиит- тиит. С Ваня изнасяме 20-30 кила багаж до ОМВ-то на България. Изяждам й сандвича. Пристигат Маги, Финтата и Мимата (реното), отиваме до подземния гараж на блока, вадим още 20 кила торби с ядене от Венци (вентото). Кафе купих ли си? Да. Айде, палим!

Бръм-бръм – Сърбия. Бръм-бръм – Хърватска. Бръм-бръм – “майко, погледнете насреща, аз ли да съм в километрично задръстване бееее!”. (Тази подигравка щеше да ни излезе солено след седмица. :P) Минаваме границите сравнително бързо, за да се набием на огромна тапа на загребското околовръстно. Пускаме радио и една учтива леля ни съобщава (на език, който явно прекрасно разбираме), че тапата е 14 км, а ние трябва да се въоръжим с вода и търпение. Финтата е на друго мнение, даваме заден и влизаме в Загреб. Не знам как стана това! Просто не знам, хвана една дълга успоредна на околовръстното улица и след 15 минути излязохме обратно на магистралата. Всичко остана зад нас, всичко. А пред нас – празна магистрала. Настроението се завърна ураганно! Пищим малко в еуфория, успокояваме се и лека-полека напредваме към любимата Словения. (Таксите в Сърбия и Хърватска по тоя маршрут не са мърдали последните години, толкова са си, колкото си ги знаете – 2140 динара двупосочно; 260 куни двупосочно, за Словения – вЕнетка – 15 ойро седмичната.)

По път ни хрумва, че вместо просто да се кльопнем да преспим някъде в Словения, можем да опаткаме Шкочанска яма, която така или иначе си бяхме набелязали като някакъв вариант за края на трипа. Речено – сторено! Ранния следобяд сме на линия. 16 евро вход и попадаш в някакво огромно чудовище. За пещера говорим, нали. Като образувания – нищо особено, но като мащаб си я биваше. Отвън също си го биваше. Жалко само, че нямаше една полянка край ненормалните водопадчета и езерца. Жалко и че някой друг вече беше открил това място преди нас, но това са нещата от живота. След като се направихме на нормални туристи, беше време да се върнем към себе си. Започна около двучасово обикаляне с колата край реката с цел намиране на спално  помещение. Изорахме няколко царевични ниви, влязохме сякаш и в един бостан. Място така и не си намерихме – сигурно за добро, хах. Накрая се опнахме в един къмпинг край Шкочанска яма и общо взето приключихме с тоя ден. Приключихме ли? Чааааакай бе, традицията повелява да прекараме първата нощ в гръмотевична буря. Не ни дремеше, тоя път палатките бяха 6 точки. Цункам ги! ЦУНКАМ ГИ!

Ден 2 – Шкочан – Аоста, Италия

Ранно ставане, но не съвсем, чакахме до към 7 да се извали, камарене на багаж и бръм-бръм. Чао, Италия, да живее Шенген! ВСИЧКИ мразим миланската магистрала! ВСИЧКИ! (Кратко отклонение за изразяване на възмута – магистралите в Италия ни излязоха около 100 евро, което откъдето и да го погледнеш, е скандално.)

Какво ни предстоеше днес като цяло ли? Едни 700 км с Мимата и едни 7-800 метра денивелация с краката до хижа Виторио Емануеле в Алпите. Мастърпланът беше все още в суров вид, но крайната цел за Маги и Финтата беше Гран Парадизо (4061 м), а за Ваня и мен – въргал по ливадите около ледничетата.

Continue reading

LIFEBITES – Разговор с Катето и компания

Да стигнеш до покрива на света

* * *

Какво ти носи пътешестването по целия свят? Чакай, още не е целия, лека-полека. Иначе ми носи разнообразие, опит, спомени, сближаване, смисъл. Или представи си го така – връщаш се от работа във вторник, работната седмица е в началото си, зима е, тъмно е, нищо, че е зима – сняг няма, вместо това е мокро и кално от дъжд. Поглеждаш часовника – примерно е 18 часа, смяташ – сега ще отидеш до магазина, после ще сготвиш нещо, ще нахраниш кучето, ще го разходиш. Поглеждаш часовника – 20 часа. Леле, има само 3 часа до сън – толкова малко време. После се сещаш, че при други обстоятелства за 3 часа примерно си направил най-великия рафтинг между Черна гора и Босна по един от най-красивите и големи каньони на света. И тогава 3 часа не са ти се стрували нито много, нито малко. Просто си ги запомнил за цял живот. Какви хора срещаш? Най-често местни. По-малко туристи. Повечето забравяш завинаги. Но понякога се случва да се озовеш в средата на нищото, да си опънеш спалния чувал на пода на изоставено бунгало и преди сън да отскочите с приятелите до „съседната“ шатра, занасяте на баба Ела и сина й Драган домашно сладко и ракийка. Драган се спъва от бързане да сложи и той нещо от тях – прясно изцедено мляко от кравите, които гледат… Смее се и говори непрекъснато – как ще вземе Ваня и Поля за черногорски булки и цяло лято ще живеят в планината да гледат животни, а зимата ще слизат в селото. Баба Ела, която сигурно е на 70, но изглежда на 90, мълчи и ти пуши от цигарите. Има и такива хора.

* * *

За цялото интервю цъкни там, където пише “цък” – ЦЪК!🙂
П.П. После поспри и си вземи още хапка LIFEBITES 🙂

Кремации край река Багмати, Непал

Пашупатинат, Пашупатинат, Пашупатинат – звучи като мантра, не – като вълшебна дума от древно заклинание.

pashupatinat_4

Обикновено предварителната подготовка за едно пътуване при мен приключва с купуване на билети, опаковане на багажа и 2-3 запечатани в съзнанието снимки на безкрайната цел. Изправена на брега на свещената за будисти и хиндуисти река Багмати в столицата на Непал – Катманду, ми трябва известно време да осъзная къде съм и че обвитите в оранжев плат бали долу край брега, са тела на мъртви хора. За кратко надавам ухо да се заслушам в разpashupatinat_3каза на гида ни. Най-често не слушам, понеже недочувам. В съзнанието ми изплува пасаж от „библията“:

“…Свещената река приема праха на своите чада след смъртта им. За тази цел е необходима клада, по-голяма или по-малка според имотното положение на смъртника. Бедните често не могат да си позволят едно “добро” изгаряне и реката отнася не докрай изпепелените им останки. (…) Човекът изчезва, разнесен като прах по целия свят. Никой не оплаква и не призовава обратно мъртвите: “Нека душата не скърби за своето старо тяло, то е изчезнало и пътят към прераждането е открит…”

pashupatinat_1  Из “Мечта отвъд долините”, Людмил Янков

Пашупатинат, Пашупатинат, Пашупатинат – един от свещените храмове (избягвам да обявявам нещо за „най“ в Непал, макар че често можете да го срещнете и като най-свещеното място) за хиндустите в Непал. Те продължават да се събират там – да изпращат близките си, да успяват да запазят емоциите на съществуването в своя си свят. Без да ги смущава присъствието ни, без да се дразнят, без да ни гледат лошо – всъщност въобще не поглеждат към отсрещния бряг, където стоим по къси панталони, с фотоапарати и телефони в ръце. За кратко ние не съществуваме. Един труп тлее на клада. Жена мие усърдно лицето си с речна вода. Три трупа в очакване – слънцето да изсуши „одеждите“ им след задължителнотpashupatinat_2о потапяне в свещената вода (трикратно), огънят да ги пренесе по-натам към живота. Смъртта не съществува.

Щрак! Магията пада. Мъже и жени с гумени ботуши и кепчета газят из реката и вадят боклук. Щрак! Младежи с шарени дрехи и с маратонки от известни марки (фалшиви) седят отсреща, говорят си и се смеят. Щрак! Изрисувани монаси ни махат с ръка. Да се снимаме с тях срещу няколко долара.

Магията падна.

Но ние бяхме в нея.

pashupatinat_5