Тая зима се очертава да пътувам до село за компоти и разбира се не се оплаквам. Колко хора имат това щастие? Едно да пътуват, второ – до село, трето – компоти. Единственото лошо в случая е, че нямам село. Това ме кара да се чувствам като оня път, когато се прибрах от училище и мама възторжено ми изкрещя още на входната врата: „Я иди да видиш какво има на леглото ти!“. И аз тичам, тичам, почвам да бегам, бате, минавам през хола тичайки, през кухнята, блъскам вратата на детската стая, сърцето ми ще изскочи, животът ми минава на лента – боже, какво ли е?! Куче чак едва ли, колело на леглото – по-скоро, не. Но какво е, какво е!??! Дишай, не забравяй да дишаш, свят ми се вие, ама дишай, де! Гледам на леглото два големи пуловера. Един за татко и още един за татко.
(ТРАУРНА МУЗИКА)
Мисълта ми е, че скоро не се очертава да летим нанякъде за едното удоволствие, затова както пише на едни документи, издавани постмортем – със спомените ще живеем. И веднага ми пристига турбоспомен!
В Йерусалим сме. Адската жега, Стената на плача е затворена. Тук-там тесните улички са блокирани от военни с калашници. На военните започвам да им свиквам, па те са навсякъде. Казармата в Израел е задължителна за всички полове и не е голямото чудо да видиш тийнейджър отпускар по баскетболен потник, нахлупена с козирката назад шапка, свлечени гащи и калашник през рамо.
Имаме номер и име на улица, плюс указание откъде да хванем автобус за квартала на домакина ни. Нищо не знаем за човека, освен това, което е оставил като информация в Couchsurfing профила си. Името му е арабско.
Качваме се в автобуса – има климатик, билетите са евтинджос на фона на 2 кафета за 25 лв сутринта в Яфa. Возим се, возим се, брей, голям тоя Йерусалим! Започват табели „не преминавай, опасно за живота“, брей, как си живеят тия хора мирно и кротко. Стигаме някакво опожарено място с високи бетонни стени наоколо, бодлива тел, графити на политически лидери. В автобуса се качват двама военни и започва проверка. Ние нещо не сме им интересни, още по-добре. Продължаваме напред. Пейзажът резко добива различност. По-мръсно е, всички надписи са на арабски, беден квартал. Брей, тоя Йерусалим, много космополитен! Според офлайн картата сме на „нашата“ улица, на следващата спирка решаваме да слезем и слизаме. Търсим номер 56 (примерно, кой ти помни). Тук е 64, значи супер, наблизо сме. Вървим нагоре, номерата свършват. Изведнъж се показва 100 и някой си. Dang it! Обратно. 64…вървим надолу, вървим, 40 и нещо си. Dang it! Звъним на домакина. О, вика, ма не ги гледайте тия номера, те са сложени просто ей така. Ама разбира се. Аз ли да не знам. Аз ли, дето веднъж се качих в маршрутка за Студентски град и се осъзнах в Сеславци, щото „оо, ама ти не гледай какво пише на маршрутката, аз съм друг номер!“. А навръщане хората по пътя спираха буса и питаха „Извинете, за София ле сте?“. Така че да. Добре, пичът дойде с колата си и ни закара „вкъщи“. Разгеле, евала, машала, аферим, бабо, ашколсун! СтигнАхме. Вкъщи се оказа двуетажен магазин за конфекция с офисче на туроператоркса фирма в един от ъглите. Малко по малко чорапът започна да се разплита.
В Палестина сме. Окей, това с малко повече напъване щях и сама да се сетя. В Рамала сме, на Западния бряг. Йес, бейбе! Де факто административната столица на Палестина. Дотук всичко се развива прекрасно. Но има и още – Рамадан е. Съвсем дискретно се поглеждам надолу, тениска – бива, ще живееш, Полинче. Къси панталонки тип бая къси, но все още далече от разстрел и гуменки. Завършвам огледа и започвам трескаво да мисля – еми не, колкото и да мисля нямам дрехи, които да покриват някаква по-значителна част от мен, така че спирам да го мисля.
Ще спим в магазина. Преди това любезният Тарек пожела да ни заведе на разходка. Тръпна, тръпна. С двама мъже около мен – много ми е зор Рамадан ли е, гола ли съм, жив ли е Елвис Пресли. С извинение, нали. Обаче, вика, първо трябва да ям. По това време на годината, вика, всеки тук знае с точност до секунда кога залязва слънцето – ето, днес например залязва в 19:37, тогава ще ям и после ще дойда да излезем на разходка. Оставаме сами в магазина с инстркуция, че ако дойде клиент, няма проблем, може да му продадем това-онова.
Слава на Аллах – никой не дойде. Обаче Тарек се върна точно както обеща. Отидохме в центъра на Рамала, където мъжката част от населението, понасъбрало някоя и друга калория след залеза, се вихреше в чисто нови тузарски коли, пиеше безалкохолни по баровете или просто се шляеше на групички. Излишно е да казвам, че друга жена не видях, камо ли жена по къси гащи. Други туристи също нямаше. Никой не ме зяпаше нагло, просто си зяпаха хората. Ядохме захарен памук от улицата и какво-какво – да изпушим една шиша в някой от баровете. Изпушихме я тая шиша, най-вече аз. Не дават персонален мундщук, това най-силно ме скандализира в Палестина. Излишно е да казвам, че в целия бар други жени нямаше, камо ли жени по къси гащи. Други туристи също нямаше. На съседната маса 4-ма мъжаги играеха карти и нито за миг не ме погледнаха – възхитително, какви нрави, каква култура в тоя Йерусалим! Така, де.
Постояхме още ден, пошляхме се из улиците през деня, отидохме до Витлеем и общо взето тая част от тура приключи.
По едно време, в началото ли, в края ли, питахме Тарек защо е написал в Couchsurfing, че живее в Йерусалим. Ами, вика, ако напиша реално къде живея, никой не идва тук. Нищо, Тарек, аз бих се връщала пак и пак. И панталони ще си нося, и шал и всичко. Да си жив и здрав, ти и прекрасното ти семейство. Милата ти жена, която ни нахрани вечерта в магазина. Двамата ти сина. Желая ви свобода.
POZZITRON 