Лонгиърбюен, Свалбард – черна нощ и бели мечки

Някои детски блянове остават завинаги с нас, нали? Съпътстват ни през живота – от време на време мълчат, от време на време крещят. И в някой съботен следобед тихо и спокойно прошепват: „Време е…“. Тогава си купувам билет за края на света. Уж спонтанно. После седя, разлиствам нехайно страници от „Дивото зове“, заглеждам се за милионен път през последните сигурно 30 години в корицата на любимата си книга игра „Ледено безмълвие“, представям си как мама е тичала из горите, бременна с мен и хем знам, че си фантазирам фантазии, хем трепетни тържествени вибрации се разхождат под кожата ми, облечени в тениски с надпис „Пра‘им го, човек!“.  Поглеждам отново резервацията за полетите – не е лъжа – София – Варшава – Осло – Лонгиърбюен. Затварям виртуалния билет и спирам да го мисля, имам следващите 4-5 месеца да се подготвя с информация и нуждите, които носи тая информация.

* * *

Специфично за времето е, че човек така го е измислил, та минава. Дойде моментът и за моето пътуване към януарската полярна нощ. Чела каквото чела за островите, купих една по-дебела парка и по-стабилни ръкавици, наблъсках малката раница с топли дрехи, електронния четец, два телефона, няколко зарядни, шишенце упсарин и айде към град Лонгиърбюен, о-в Шпицберген, архипелаг Свалбард в Северния ледовит океан на около 1000 км от Северния полюс. Най-северната точка, до която една обикновена Поля може да стигне с комерсиален полет през краткото си бягство от работа. Оттук-натам са само арктическите експедиции.

Предстоеше ми първото в живота самостоятелно пътуване извън родината. Избрах да го направя без предварително планиране – с невинно трепетно очакване и огромно любопитство какво ще ми предложи животът през тия няколко дни. Разбира се имах самолетни билети, имах резервация за нощувки, знаех, че макар накрай света – отивам на цивилизовано и що-годе сигурно място. Където белите мечки са повече от хората, а тъмнината изпълва 24 часа от деня. Истинска черна мечтана полярна нощ. И малка надежда за Северно сияние, на която гледах да не се осланям твърде много. Нямах намерение да се фиксирам в едно събитие и да си нося после разочарованието на иначе яката врачанска гърбина.   

Последните дни преди заминаването превъзбудата си поигра малко със съня ми – състезанието беше оспорвано – 2-3 часа сън, 2 часа фантастика и нощта минаваше в тоя ритъм. Докато не дойде денят на полетите. Първият беше до Варшава. По традиция с излитането излетях и аз – нали се сещате за тия видеа на хора, дето припадат по люлките из лунапарковете, като се вдигнат рязко нагоре. Сигурно и аз така, де да знам, в един момент просто се събуждам, без да помня да съм заспивала. Пилотът на самолета се включваше с къси монотонни речи по високоговорителя: “Ппшчжв пжвч шшшчв…”. Окончателно се събудих и си сложих слушалките – The Ecstasy of Gold на Мориконе гръмна в ушите ми, а аз се загледах в искрящия хоризонт. Затворих очи и оставих слънчеви зайчета да си играят под клепачите. Пътувах към полярния мрак и сега слънцето ми се струваше особено специално. Меланхолията, изливаща се от музиката на Маестрото, почти винаги е особено преживяване за мен – носталгията на миналото прегръща надеждите на бъдещето и двете се сливат или може би разпадат, за да постигнат настоящия момент. Животът в тия мигове е блажен и вечен.

Последва нощувка в Осло, който град броях просто за стратегически пункт по пътя и въпреки, че е красив, интересът ми да го разгледам по-обстойно клонеше към 1 от 10. Нов ден и последен трети полет по оста София – Варшава – Осло – Longyearbyen. Издигнахме се над сивото, дъжда и облаците. Слънцето изгря някъде зад нас и там го оставихме. Летяхме из космоса – небето към полюсите пада ниско, става по-голямо и усещането наистина е за реене по ръба на космоса. Някъде по събирателната между Норвежко, Гренландско и Баренцово море денят си отиде в 11 заранта…

До мен на реда седеше жена, чието поведение ми припомни как едно време с Еми ходихме да гледаме “Покахонтас” в кино “Коларов”. Тя после беше казала на техните, че вероятно имам бълхи, понеже не мога да седя спокойно. Та и тази леля такава една неспокойна – тресна се отвисоко на седалката, взе да вади храна, да я раздава през 2 реда на други хора, пусна си музика, спря музиката, съблече си жилетката, облече си жилетката. Аз, забила нос в люка, снимах призрака на Брокен, дивях се на изгрева, на залеза, на Луната, на Земята и все пак оставих едно мъничко парче  съзнание да се възмущава –  “ма тази няма ли да ляга да спи вече, алооо, ааааа!”. По едно време гледам мъчи се да снима и тя, ама къде ти от средната седалка. По тертип на родната народопсихология забравих моментално несгодите и от ръста на идиотското си високомерие на човек, който не ръга околните в ребрата, предложих да поснимам с нейния телефон. После й дадох да си избере и от моите снимки, пратих ги и дадох най-официално позволение да ги качи в Инстаграм. А тя накрая каза:

– Бе защо не ми се обадиш, аз съм Насим, ето номера ми, ние сме на конференция, довечера ще ходим на Barentz Camp, имаме място, един човек от групата не дойде, а е платено всичко, ти само ела…

Моментално се сетих, че съм тръгнала с нагласата да видя какво ще предложи животът и ето го – приел образа на жена от Драмен, Норвегия, предлага! Как да го върна – та това е животът, а и баба винаги ми казвала: „Дават ли ти – взимай, гонят ли те – бягай!“. По-късно през деня приех официално предложението на Насим. Както се оказа, тя изглежда ме съжалила и веднага възприела ролята на спасител, който получава шанс да извърши своето добро дело в този ден, щото „божее, гледай я тази заблудена душа, тръгнала сама, планове няма, ужас, ужас…“. Не намерих за нужно да ѝ развалям представите – това си е лично преживяване, беше твърде щедро от нейна страна и ми се стори цинично да се обяснявам,че „не бе, ти па, супер съм“, не изпитвах и нужда. Изпитвах благодарност.

Така или иначе преди вечерта и събитието, на което бях поканена, предстоеше да пристигнем на летището в Лонгиърбюен. Тъмнината отдавна беше непрогледна. Кацнахме меко в лека виелица по заснежената писта на малкото летище, което обслужваше по това време по 2 полета на ден – един пристигащ и един заминаващ. Аз багаж за чакане, както стана ясно, нямах. Нарамих раничката и се отправих към изхода. Там вече беше паркиран автобусът, който развозва пристигащите по хотели и местоживеене. Има и таксита, а местните си имат и автомобили, с които порят из цялата пътна мрежа на Шпицберген. Всичките ѝ 40 км, създадени предимно, за да могат да стигнат хората от летището до града и до няколкото мини на острова. Купих си двупосочен билет от шофьора, който много подозрително приличаше на Дядо Коледа. Ама много. И подозренията ми не бяха неоснователни, както се оказа по-късно. Докато чакахме всички пътници да си вземат багажа и да излезе и последният човек, кацнал с днешния полет, видях отсреща на улицата табели за различни дестинации и разстоянието до тях, плюс табелата, означаваща „Внимание, бели мечки!“, която добре познавах вече от снимки. Няма тая, няма оная – скочих веднага и изтичах да я снимам отблизо. Тичането беше, за да не тръгне автобусът без мен, но пък за сметка на това с багажа ми вътре. Опасенията ми бяха далече от основателни, поне още 15 минути след това си повисяхме. А аз вече снимала важната снимка, седях до прозореца и блажено, като стара наживяла се баба, гледах как нови и нови младежи тичат към същата табела, за да документират присъствието си.

Хайде, натоварихме се, че и потеглихме. Първата спирка беше моят хотел – знаменитият Mary-Ann’s Polarrigg. Стари миньорски бараки, трансформирани в супеприятно местенце с хипарски вайб, много снимки, миньорски инструменти, превърнати в арт-инсталации, зимна градина, преливаща от растения, няколко бели мечки от неживите, стар автобус с цветни лампички, „паркиран“ отпред и прочие. По мое мнение – място, доста подходящо за пътуващи соло. Освен това едно от най-достъпните в града – няма и 300 лв нощувката. Това е положението из Севера, да съм там си има цена. В следващите дни ми се събраха няколко часа седене във всекидневната на хотела на благи приказки с хора откъде ли не, пийване на кафенце и четене на книжки. Няколко дни по-късно пътувах из виелицата в бус и слушах разказа на един от местните гайдове за самата Мари-Анн. Думите се лееха напевно, тонът му беше отнесен, забравил сякаш, че разказва на мен за Мари-Анн, се пренесе назад във времето с неговите си спомени. И ако дотогава знаех, че е имало там доскоро някаква жена, дето е създала това място, сега тая жена получи образ и заедно с думите усетих и аз пълнокръвието на тоя образ и почти я видях – дребна, руса севернячка, облечена в мечи кожи, с каубойска шапка и ботуши, раздаваща команди наляво-надясно. Минута-две потъгувах за смъртта ѝ.

Както и да е – настаних се, разопаковах багажа, подредих си дрехите и малкото други вещи, навлякох се подобаващо и хайде на първа разходка из града! Първата ми работа беше да се върна назад по пътя да видя какво беше това, дето е най-северното на света – не успях да дочета от автобуса – нещо. Оказа се бензиностанцията… Нищо, де. В постове на Филип Захариев във фейсбук бях чела, че в полярната нощ е задължително хората да носят светоотразителни елементи по дрехите си. Общо взето това отличавало и местните от туристите. Веднага се възприех за местна и си купих едни красиви тиранти, с които се перчех из улиците през идните дни. По които улици си имаше доволно автомобилен трафик – поне през 2 минути се разминавах с кола. Иначе има нещо в това за местните и светоотразителите – доста туристи ме спираха да питат къде е това и онова. Продължих разходката вече в обратна посока – към центъра. Стигнах нещо като пешеходна улица, ударих един тегел, пуснах се обратно надолу и погледът ми привлече приятно на вид местенце – Café Huskies, където се оказа работят 2-3 местни хъскита. Служат за гушкане и галене предимно. Възползвах се от това случайно попадение, защото нали да видим какво ще предложи животът, пих един лют горещ шоколад и полека-лека се отправих към срещата с Насим и групата ѝ за Barentz Camp.

В уговорения час чаках пред хотел “Радисън Блу”. Ето я и Насим, видя ме и метна широка усмивка, натоварихме се на бус, където тя ме представи на хората, те ръкопляскаха, аз се кланях, кимах, усмихвах се вежливо и само дето речта си за Оскарите не казах. Същият Дядо Коледа, който ни докара от летището, сега ни закара до кемпа, намиращ на около 10 км от града на думи, реално ми се сториха по-малко. Идеята на тоя кемп през зимата, понеже е извън града и съответно на незамърсено от градски светлини място, е да се наблюдава заветната Аврора Бореалис. Но за нас беше ясно, че тая вечер ще наблюдаваме единствено люта виелица и ще натягаме повече на супа от елен, алкохолен дестилат от картофи и билки, лекция за историята на островите и Сиянието и сладки приказки. Заседнах до един млад норвежец и една още по-млада холандка и си направихме веселбата в дървената хижа край огнището. Гайдът тук беше младо момиче, високо може би 175 см и тежащо горе-долу колкото пушката, дето беше нарамило. Да, Лонгиър е единственото място на островите, където човек може да се разхожда невъоръжен и сам, макар че не е препоръчително. Всякакво мърдане извън града без местен въоръжен водач е абсолютно забранено и доста опасно, защото бели мечки… Докато се чудех доколко е реална тая опасност, чух няколко разказа за мечка, която за съжаление се наложило да застрелят в града, за друга, която всеки път, като има малко, го води в отсрещната част на залива, за да го учи как се разбива хижа, та няма-няма се наложи да вдигнат хеликоптер да я гони и за трета, която пак преди няколко години се пуснала на шопинг из Лонгиър. В моята глава опасността от разходка из града беше не по-голяма от тая някоя мечка да ме свари в центъра на Смолян, но през идните дни се усетих как оглеждам обстойно терена и преценявам кое би било най-близкото спасително място при евентуална атака. По тоя повод там местните не си заключват къщите. Иначе реално мечоците не бродят много в тая част на архипелага, защото оттам минава Гълфстрийм, няма ледени блокове и за тях е невъзможно да ловуват в морето. Но ето, случва се понякога да наминат.

Мина и тази вечер, сбогувах се с групата, благодарих им сърдечно и се отправих към моето място. Легнах и заспах моментално. Не бях виждала слънцето от около 12 часа, но ми се струваха дни. Мозъкът ми отказваше да направи връзката между астрономическия час и цвета на небето и първите два дни постоянно надигаше врява – “Лягай си, Полина, тъмно е! За бога, защо не си легнеш!”. С други думи – усещах сънливост, за която нямаше обективни причини във физическото ми състояние. Първите две вечери сънувах ярки изгреви.

Ден 2 започна с обилна закуска – еми няма как, включена беше в нощувката и прецених, че ако е обилна, ще спестя едно 500 лв от обяди. Тука вече малко се слива шегата с реалността, простено да ми е.  Нова разходка из Лонг, бърз пазар в единствения, но грамаден супермаркет (иначе има и малък симпатичен мол отсреща) и хайде към музея – още от София му се бях наточила. Изкарах едни приятни 2 часа там, прочетох толкова много неща, че почти нищо не запомних, затова си купих книжки – една с история на минното дело и архипелага въобще и друга, посветена на дивия живот из фиордите. Следобедът мина в хола – четене на книги, приказки с холандец и австралийско семейство и лафчета в месинджър. Последва разходка, вечеря, проучване какво да си резервирам за следващия ден. Трудно ми е да опиша обаче с колко трепет преживявах тези наглед прости действия. Бях отишла накрая на света и всичко беше фантастично – сетивата ми работеха на максимални честоти, попивах, присъствах и чаках с нетърпение да разбера какво следва. Първото, дето последва, беше, че съм задрямала, при това доста рано. Събудих се от телефонен звън:

– Здравейте, Вие ли сте Полина?

– Здравейте, ние сме.

– Ами имате резервиран тур за преследване на Северното сияние в 18:00 часа, аз съм Вашият гид, на рецепцията съм и Ви чакам!

– Ами да, имам резервиран тур. За утре!

– Не, не – за днес е, започва в 18:00.

Поглеждам часовника – 18:02… Не мога да си проверя резервацията, защото е на телефона, от който говоря. Взимам бързо решение.

– Хубаво, можете ли да изчакате 5 минути.

– Ами не, не мога, защото турът е от 18:00, а сега е 18:02 и други хора също чакат.

Та-дум! Разсъних се набързо, имах време дори да се ядосам – защо по дяволите ми звъни въобще този, като явно няма намерение да изчака?! Разбрахме се набързо да се свържа с фирмата за нова уговорка и чао-чао. Затворих телефона, моментално отворих резервацията – сигурна бях, че е за следващия ден и така си беше. Писах мейл, отговориха ми, извиниха се, предложиха ми тура, който вече си бях резервирала, но не за вечерта, а по обяд, щото за Северно сияние така и така нямало да има шанс – очаквала се снежна виелица и ураганни пориви на вятъра. Приех. Пак си легнах, пак заспах. Или може би четох книга? Със сигурност сънувах изгрев.

Следващият ден започна с – правилно – обилна закуска! Дойде и гайдът, който се оказа местният хеликоптерен парамедик. (Няма да засягам темата, но да – накрай света в село с 2500 жители…) Посмяхме се за вчерашното объркване. Макар че той не се смя. Събрахме едни датчани по пътя и започнахме да мъдрим в движение какво ще правим. Времето наистина беше разкошно. Температурите бяха паднали до около -12 с усещане за -22 – пак твърде високи за това място през януари, но то е ясно – съсипахме я тая планета. Аз седях на задната седалка и гледах ококорена в недоумение как, не наистина – как се шофира в такова време?! Черен, лепкав мрак, ветровете вдигаха снега от пътя и го завихряха в епичен танц, завихряха се и около гумите на буса. Самият път се слива идеално с обкръжаващия пейзаж и единствено лавинни колчета показват къде са очертанията му. Водачът се извини, че ще кара малко бавно и караше с около 70 км/ч по път с почти нулева видимост – усещане за мен лично – 170 км/ч. Тайничко се шегувах със себе си, че ако все пак нещо стане, човекът е парамедик. После се разубеждавах – ама не, ако катастрофираме, той пръв замина. Импровизираният ни тур се състоя в обстойно преминаване през почти цялата пътна мрежа на острова – напомням – около 40 км. Качихме се до няколко хълма с хубави панорами към града, отидохме до една много отдалечена мина, спирахме по пътя, вятърът ми духна едната ръкавица. Борбата в мен в тоя момент беше голяма – да я гоня ли, макар че ни е забранено да се отдалечаваме от буса, да я прежаля ли. Не! Ще я гоня – нова е, топла е и е красива! Побягнах във виелицата и я настигнах точно до въображаемата линия, която си бях нарисувала за финал на играта. Ура! Върнах се назад припряно като виновна ученичка, човекът се позасмя, мина и това.

Прибрах се доволна, макар обиколката да нямаше нищо общо с описаното на сайта, през който резервирах. Всички бяхме наясно, че природата около нас диктува играта, а ние смирено се съобразяваме и ако тя е благосклонна, можем само да сме благодарни. А ако не е, а ние сме живи и здрави – пак можем да сме благодарни.  Както каза нашият водач – тук на първо място е времето, на второ място е бялата мечка и нейната сигурност, в най-добрия случай човекът е на трето място. Севера и неговите хора – не усещам суета, маски, няма „човекът е над всичко“. Нещата са прости, действията са по същество. Животът се е съхранил на място, което изначално не предполага оцеляване и за да се случи това, има причини и правила, които може би за нас, южняците, са трудни за възприемане.

Тоя ден още не беше приключил, а моят адреналин още не беше спаднал след преследването на виелици из острова. Прибрах се в стаята си, направих набързо, да не кажа спонтанно, две резервации за следващия ден, който щеше да е и последният ми цял там. И ето – вече беше доволно запълнен с планове. За миг си помислих как досега добре се случваха нещата и животът, дето исках да даде, сипваше обилно, а сега нещо твърде много планиране. Прогоних тая досадна суеверна мисъл. В крайна сметка аз правя изборите и съм сигурна, че полученото не идва случайно и със сигурност не идва от бездействие. Добре, самоубедих се, че и утрешният ден ще е не по-малко чуден и се отправих на дълга разходка из Лонгиър. Минути преди това получих две много вдъхновяващи видеа от една от най-любимите ми осемгодишни приятелки – Лили Шошкова, в едното пращаше поздрави на Дядо Коледа, в другото ми напомняше да внимавам да не се уъзна некъде. А в моята глава мъгливо се заформи идея.

Споменах в началото за шофьора на автобус, който подозрително приличаше на Дядо Коледа. И ето – легендата разказва, че на архипелага Свалбард, където властва бялата мечка, а тъмната нощ се озарява от светлините на Северното сияние, в изоставена мина под ледовете живее самият Дядо Коледа. Пред мината има червена пощенска кутия, където всеки може да пусне писмото си с желания. По една случайност същия ден минахме покрай хълма, на който е разположена тая магия и аз запомних мястото. Отправих се нагоре по пътя. Пазех телефона на топло, защото усещането отново беше за студ от -20 градуса и надолу, а аз не исках да му падне внезапно батерията. Имах задача. Минах 2 км за повече от 40 минути, често се налагаше да спирам и да загърбвам някой порив на вятъра, чакайки го да отмине. В крайна сметка стигнах под мината, нагласих камерата така, че да се виждат няколкото осветени прозорчета и набрах Маги по месинджър, за да си проведа разговора с Лили и сестра ѝ Кати – не знам дали децата въобще нещо видяха освен две светли точици на хълма над мен, нито дали повярваха на историята за Дядо Коледа и неговата работилница. Макар че историята е вярна и съм убедена, че ако вече са си пожелали подарък за следващата Коледа, дядката горе се е усмихнал под мустак и си е отбелязал нещо в тефтера.

Докато катерех нагоре, забелязах, че паралелно в другия край на града също има осветен път и дори мярнах в далечината няколко джогъри, колоездачи (да, да…) и двойка с крос-кънтри ски. Вече нямах търпение да се прехвърля натам, с което щях да затворя почти пълна обиколка на Лонг. Ставаше късно, хора все по-рядко се мяркаха, тръгнах по един път нагоре, който вече излизаше извън града, щракнах си едно селфи със знака за меци, реших, че няма да се правя на недоразбрала правилата и завих обратно надолу по въпросния път. Събраха ми се повече от 2 часа на студа, когато мернах църквата на едно хълмче вляво от мен. Реших, че ако искам да я разгледам, сега трябва да е, колкото и да ме мързеше вече да се отклонявам от пътя към вкъщи. А и много ми се искаше да се постопля. Бях чела, че църквата е отключена 24/7, прозорчетата светеха уютно и хайде, решението е взето – в името на Отца и Сина влязох, събух обувките и свалих якето. Това с обувките много ми хареса – в хотели, ресторанти, кафенета, музеи – почти навсякъде хората си свалят обувките. Навици, останали от по-мръсните миньорски времена. Но да се върна в църквата – бях сам-сама в цялата доста голяма иначе сграда – с разните ѝ там коридори и стаи. Самата църква се помещаваше на втория етаж. Голяма част приличаше по-скоро на кафене, в дъното имаше няколко стенописа и банки. Редовната препарирана бяла мечка също се мъдреше пред амвона. До нея обаче съзрях друго съкровище – тава с коледни сладки и надпис „почерпи се“. В Божия дом покани не се отказват. Почерпих се като за празник, поблагодарих на стенописа отсреща и вече беше време да си ходя.

На излизане край пътя видях да пасат сняг две много странни животинки. Спрях да ги разпитам “ти кой си, къде си” – говорих им мило като на кученца, строго като на заблудени овце, каквото и да пробвах – грам не ме отразиха. Оказа се местната порода елени, които толкова няма кой да ги изяде в пустинната тунда, че спокойно си се влачат безстрашно по тукашната Витошка.

Обратно в хотела за първи път си позволих да погледна прогноза за Сияние, понеже небосклонът, забулен в облаците последните дни, най-сетне се проясни. През последния час от разходката погледът ми беше по-често нагоре и по-рядко в пътя и околностите. И ето ме в хотела – седях, гушнала колене отгоре върху бюрото на тъмно в моята стаята. Дебнах повече от час през прозореца. Имах чудесна гледка към планината. Ако нещо се появеше – там щеше да е. Гледах на картата на телефона как Аврора се приближава, приближава и накрая… подминава. За първи път усетих разочарование, че все пак това, което толкова много ми се иска да видя, ще се изплъзне. Прогнозата за следващия ден не беше по-добра от тази за днешния. Лека нощ.

Последният цял ден на архипелага за мен започна с редовната обилна закуска. След това се облякох стабилно, нахлупих качулката върху шапката, сложих два чифта ръкавици и ето ме пред хотела в очакване да ме съберат за първата резервирана активност за деня – историческа обиколка из мина край града. А аз мини харесвам, защото ми миришат на апокалипсис, но съм обикаляла само изоставени такива. И ето шанс – първата минна галерия, в която ще вляза, ще е не къде да е, а под Северния полюс. Междувременно получих СМС за гласово съобщение. Влязох обратно в хотела, за да мога да сваля ръкавиците и да го чуя, без да ми замръзнат ръцете. Честито. Турът се отменя, няма други желаещи. Ето един от малкото минуси на пътуването соло – сам човек не е интересен за бизнеса. Иначе да пътувам сама ми се услади доста. Освен пълната свобода на това да правя каквото си искам, когато си поискам, имаше нещо по-ценно – тихо беше. Тишина, която ми позволи да усетя по-дълбоко настоящия момент. Обратно към историята – явно денят започна куцо. Остана ми единствено последната резервация – отново в преследване на Северното сияние. Този път с кучешки впряг. Дотогава обаче имах свободни 6-7 часа, а в тоя конкретен момент разочарованието, което снощи се опита да се настани удобно у мен, вече направо си полегна, подложило ръце под глава. Ето – снощи Сиянието мина толкова близо. Толкова близо! През нощта се будех и ставах да гледам през прозореца – няма. Сутринта няма тур в мина, кой знае следобед ще има ли и впряг. Да му се не знае, не може така да завърши тая история! Така добре започна, така хубаво се разви. Легнах си отново. Спах може би до обяд. Дойде време и за последното събитие – зенит или надир? Вече отивах към крайности – това или ще е много яко, или тотален провал. Нирваната от предните дни беше излязла отпуска. Освен това изпитвах и първичен страх – ще управлявам кучешки впряг из тундрата на бог знае каква температура. Това беше най-рискованото нещо, което си позволявах дотук в пътуването. Минутите преди уговореното време прекарах в очакване да отменят тура. Вместо това пред мен спря бус, в надписа на вратата разчетох името на компанията Svalbard Husky – айдеее, ще яздим! Шофираше симпатична американка от Северна Каролина, разтегнахме малко общи приказки, а аз междувременно се възхищавах и на нейните шофьорски умения – тука явно са луди в това отношение. Пристигнахме в базата, паркирахме, слязох от буса и 112 хъскита започнаха да ни облайват тържествено. Бях в лек шок от какафонията. Аз като цяло много се колебаех за впряг още в месеците преди пътуването – най-вече защото ми е жал за животните. После реших, че просто си проектирам мойте мъки върху тия така симпатични смрадльовци, които всъщност обожават да теглят.

Влязохме вътре в базата – ново, уютно, много приятно място, което миришеше на кучета от сигурно километър. Като казвам миришеше – миришеше! Пристигна банда американци, с които щяхме да яздим. Последва първият инструктаж от водача ни – Мари– нисичка, пушката по-дълга от нея, два патлака отстрани на колана – какво да говоря – нормалните неща. Та първият инструктаж беше за облеклото – раздадоха ни арктически костюми, които да облечем върху нашите дрехи, дебели ушанки, ръкавици, двойни обувки – в крайна сметка заприличахме на стадо космонавти, на които само очите се виждат. Бродехме един срещу друг и се питахме „Ти кой си?“.

Втори инструктаж – тук нещата взеха да изглеждат реални – запознахме се с кучетата – галих и мачках поне 40 прасенца, дано всички 112 да са били нагалени тая вечер. Мари ни показа как се управлява шейна, как се пада от шейна, как се спира шейна, как се впряга. Да си призная внимавах с половин ухо и едно око, защото разбрах, че ще съм във впряг с нея – това е, тая вечер няма да се мре, ще яздя с шефката. Вниманието ми беше повече върху кучетата. В един момент оня първоначален шок от шумотевицата, която вдигнаха, ми се стори детска песничка пред това, което последва – 112-те хъскита завиха с всичка сила. Направо се ступорирах. Едновременно се чудех как е възможен тоя шум и колко ли ще страдат тия, дето днес не са „на смяна“ и няма да ги впрегнат. В крайна сметка нямах много време за жалене и шокове. Започнахме да си впрягаме юнаците – няма 6-5, всичко сам си вършиш, отиваш, намираш си кучето, слагаш му  хамута, закачаш го на съответното му място във впряга, после следващото и така. След около час имахме 5 шейни с 5 впряга от по 6 кучета и бяхме готови за потегляне. Случваше се, ще беснеем из долината – небето беше ясно, вятърът – брутален. В арктическия костюм обаче беше разкошно – разсея се и последният ми страх – че ще изпозамръзнем хубаво. Мари застана на шейната, аз пред нея, тя щеше да тръгне, после щяхме да се сменим и да управлявам, ако искам. А не бе – искам ли?! Поехме.

След цялата дандания, толкова много нова информация, суетене, хора, животни, шейни – изведнъж се оказах сама зад няколко кучета – нашият впряг беше първи, чувах единствено плъзгането на плазовете на шейната по леда, топуркането на лапи и веселата песен на Марвел, единственото куче, което нещо там си говореше. Всички други бяха тихи, сериозни и целеустремени. Поглеждах към небето – толкова много звезди. Как стана цялата тая работа, та се оказах на 1000 км от Северния полюс с кучешки впряг по замръзнали реки из тундрата? Сега повече отвсякога исках да се оставя на момента. Вятърът свистеше свирепо, наистина беше много студено. Виелицата шибаше право срещу нас. В един момент все пак се почудих няма ли да ми замръзне горната част от носа, могат ли да замръзнат клепачи? Що да не могат? След известно време спряхме за малко, аз поех управлението, направихме 90-градусов завой и вятърът вече не шибаше в лицето – веднага ми стана топло и приятно, отново се насладих на небето, на снежните силуети на планините отсреща, на задниците на милите хъскита. Карахме в нощта, да управлявам шейна се оказа лесно. Просто кучетата бяха толкова умни – те всичко си знаеха – пътя, скоростта, пълен синхрон.

Известно време продължихме така, след това Мари даде знак да намалим – направихме широк обратен завой и… Ето го. Срещу нас на хоризонта по небето затанцуваха зелени отблясъци – търсех дума, точната дума – ами тази е – небето на Севера сияеше. Северно сияние. Докато умът ми още обработваше това, което беше влязло през очите, видях сред самото Сияние да пада звезда. За милисекунди през съзнанието ми мина мисълта, че трябва да си пожелая нещо, последвана веднага от мисълта, че това е всичко, което исках в тоя момент. И бог знае защо, но го получих.

* * *

Последна сутрин в Лонгиър. Е, няма как – обилна закуска. Облякох се за разходка. Сложих за последно тирантите, които накрая оставих на закачалката до входа, може пък друг турист да реши да се направи на местен някой ден. Тръгнах към пешеходната, завъртях кръгче, спирах на всеки 10-20 м да погледам хората, града, светлините, силуета на планината. Небето на юг изсветляваше – за тези 5 дни всеки ден изсветляваше по малко.

Денят пълзи към Лонгиърбюен, слънцето ще се завърне след по-малко от месец. Аз няма да съм там тогава, но ще се върна за други изгреви.

* Заглавната снимка е взета оттук.